Ден първи.

- Знаеш ли какво е да чувстваш, че имаш всичко?
- Не – отговорих.
- Но да го имаш през стъкло?
- Защо?
- Защото не е истинско... и не можеш да имаш нищо от това, това е една фалшива свобода...
- Нещо като “На ти свобода сакати човече и си я наври в гъза!” Това ли имаш предвид?
- Да. Имаш достъп до всичко, можеш да се ебеш както си искаш с който си искаш, да работиш каквото си искаш и в крайна сметка ... не можеш, защото това е лъжа! Този свят е за глупаци и аз искам да се науча да съм такъв глупак... Да си вярвам, да се надявам ... и знаеш ли почти съм глупак вече, всеки ден така си живея и в края на краищата....... – и монологът продължи. Спрях да слушам.

Хранех се като герой от книга на Фокнър, разсъждавах като всезнаещия мистик на Кастанеда, вместо марихуана дърпах фалшива гръцка Карелия и повтарях забитата в съзнанието ми фраза на Бекет: “Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ...” Единственото нещо от което имах нужда сега беше помощ. Ръка, надвесен над мен и думата “Стани!”. Ръка...сатни... - ебати тъпата чекиджииска смешка. Тихо... Дори хамстерите спят, а в интернет четох, че по това време на денонощието са активни. Тия от Гугъл са луди – нито един верен линк нямат. Да, абсолютно тихо...

Една от най трогателните любовни истории, които съм чувал през живота си, чух в Сахара през една студена януарска нощ. Един бедуин, Насер се казваше, изнамери отнякъде огромен маслинов ствол, качи го на покрива на стария Нисан на баща си, нотовари ни три маймуни, две български и една холандска порода, каза на най добрия си приятел да виси отвън на джипа защото вътре от багаж и маймуни не остана място и ни подкара към (ебаси иронията) термичен извор насред пясъците, забит поне на сто километра от оазиса в който бяхме отседнали. Запалихме маслината, огън – приказка. Бирата която бях натъпкал във фотографската си раница вместо обективи, далеч от очите на всевиждащия Аллах, така развърза устата на всички ни и най вече на приятеля на Насер (прости ми момче, твоето име е едно от малкото които не помня), че просто нямаше как историята която чух тогава, за любовта между него и едно момиче от оазсиа, да не бъде най красивата на света. Няма да я разказвам цялата – лична е, Насер ми каза, че би дошъл накрай света ако имам нужда от помощ някой ден, та знам ли го, да не ме намери по друг повод, за това без детайли. Момчето заразказва: познава я от малка, най красивата от всички там, и тя го харесвала отдавна, разменяли си погледи постоянно в петъците в които тя излизала от вкъщи със семейството си, старшна , страхотна любов, описа ни външността й – очите, лицето, тялото, гласът – всичко! Но, уви, никога не са разговаряли (!!!) с изключение на далечното детство. Той беше беден и мислеше, че няма да има големи шансове един ден когато отиде при баща й за да иска ръката й. Разплака се, всички се разплакахме... стоях онемял и исках да му помогна, невероятно развълнуван бях. После той каза, че ако не друго, че ако дори не му е съдено да я докосне, то поне би искал да поговри с нея някой ден, преди да я омъжат за друг... само да поговори..да и каже с думи, че я обича. Настана дълга пауза. Горяща маслина, огромни дюни, топъл извор, нощ, абе Шехеразада. И аз се изцепих: “GSM имаш ли?”, “Да” каза момчето, “Можеш ли да и намериш номера?”, “Мога” – каза... “Напиши и sms!”...
След като го казах, осъзнах, че убих птичка в полет... Повдигна ми се.
Не ми се разказва нататък.